По очите ще ги познаем

Автор: Стоянка Вълчева

  Често си задавам въпроси:
  Кои са съвременните пастири народни?
  Как в това ялово време да разберем, кой е човека от който да се учим, да бъдем като него, да го следваме?
  Кои са добрите хора днес?
  Кои са тези, които правят добро и го хвърлят в морето?
  Пастирите на заплати? Никога не съм била в тяхното стадо, което е повече от разюздено. Те само се водят на ведомост като оператори на хомосапиенс единици.
 Хич не ги е еня колко са на брой душите им, коя е гладна, коя е жадна, коя е мърша. Водят се само статистики в техните стада.
 Познавам ги по очите тези водачи. Мътни и играещи наляво - надясно. Колкото по-голямо е стадото им, толкова по-висока е заплатата им.
  По-рано на тези наши пастири портретите висяха в училищните коридори, а днес на четири години виждаме мазните им образи по боклукчийски кофи, по електрически стълбове с високо напрежение. На село козите и магаретата ги дъвчат за закуска – нужната им от доза от целулоза ги съблазнява да го правят. Глад!
  Ако ги потърсим тези водачи в храм Господен пак ще срещнем оня поглед дето само ни кара да бъдем самотници. Алчен поглед. Мазен! Поглед без зеница. В храма всяка божа услуга се заплаща. По улиците не се проповядва християнството, чийто закони толкова много ни липсват.
  Днешните духовни водачи карат лъскави коли, а по време на литургии често се случва да прекъсват проповед заради разговор по GSM. Легенди разказват за огнестрелно оръжие в свещеническите одежди, пиянски попски свади, наркотици в монашески килии, хомосексуални връзки между отшелниците.
   Къде да го търсим този безименен водач?
   Аз го познах по смирения поглед, по износената дрешка, по чистия дъх.
   Това са стотиците български учители наши. Даскали ги наричаха едно време. Цял живот се борят духа български да пробудят.
   Видях светия човек в очите на дядо Добри от с. Байлово – герой, като от приказка.    Събира дядо Добри стотинка по стотинка от просия, за да възстанови поредния български храм съсипан от строители на съвременна България. Той го прави самотника! Не Митрополия или Синод.
    Никога няма да видим тези образи на портрети. Те са невидими. Отминаваме ги, редим се с тях на опашка за хлебец. Те нямат имена. Те правят добро и си отиват.
   Нужни са на всеки от нас срещите с такива хора. Трябва да се оглеждаме!